![]()
![]()
|
|
МЕДИИ
|
в-к Фабрично - ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ТРИ ПОКОЛЕНИЯ ХУДОЖНИЦИ
24 май 2007
|
Трето поколение художник. Зад тези думи стои огромен жар и хъс. Да се пребориш, да наложиш себе си и да излезеш от сянката, да имаш свой стил, да си различен...
От тях тримата струи едно величие, което трудно мога да обясня. Трима художници, три коренно различни личности и коренно различни творци.
Две неща ги свързват – това, че са сред най - добрите в това, което правят и рабира се семейството.
Димитър казва, че средата те изгражда до някъде... когато живееш сред художници е трудно да станеш счетоводител.
Вероятно е прав, но едно е да станеш художник, а съвсем друго добър художник.
Колко често се случва да чуем за поколения творци, чиито работи си приличат и сякаш сина е продължение на баща си? Звучи ми като сериал...
Случаят не е такъв обаче. Трудно ми е да повярвам, че виждам толкова разични един от друг артисти, които са едно семейство.
За нас е чест на страниците на ФАБРИЧНО да представим погледа на три поколения творци с много ярка индивидуалност!
ХРИСТО БОЯДЖИЕВ
(1912 - 2001)
Христо Бояджиев е представител на реалистичната българска живопис.
Единственият български автор участвал в създаването на стенописите на Плевенската панорама.
Завършва в Художествената Академия през 1935г. с отличие.
Учил е при професорите Борис Митов, Цено Тодоров, Ганушев.
Негови колеги и близки приятели са художниците Васил Бараков, Златю Бояджиев, Кавалджиев, Перец и др.
 През тези години изкуството е на почит, истинските художници са малка сплотена група и се поддържат силно.
Често ходят заедно на “лов за пейзажи”.
Истинската страст към изкуството ги води вечер обратно в Академията. Отключват тайно ателието, за да наблюдават отново своите картини, преживявавйки вълнението за работата на сутринта.
След академията Христо Бояджиев се завръща в родния си Плевен, където става преподавател по изобразително изкуство. Учител е на поколения известни български художници. По - късно някои от тях, вече преподаватели в Художествената академия стават проподаватели и на Димитър Хинков.
По случай честването на 100 години от боевете за освобождение на града се ражда идеята за създаване на Панорамата в Плевен. Наемат се 11 руски художници и един български – Христо Бояджиев. Рисуват цели 8 месеца денонощно. Създават грандиозна творба и същевременно най – голямата Панорама в Европа и до днес.
Целият му живот е отдаден на изкуството и на хората. Интересна, цветна и артистична личност. Сладкодумен разказвач и уникален художник.
Членува в Съюза на Българските Художници от самото му създаване.
Умира през 2001г. на 89години.
Хората остават безсмъртни докато живее спомена за тях. Ето как си го спомниха неговите наследници:
ДИМИТЪР ХИНКОВ
Роден на 24 октомври 1972 година в София.
Завършил живопис в Национална Художествена Академия през 1998 г.
Специализант на "Cite Internetional Des Arts" в Париж през 1998 и 1999 г.
От 1996 до 2006 год. е реализирал над 40 самостоятелни изложби, сред които в София, Париж, Вашингтон,
Мадрид, Флоренция и др.
Взел е участие в голям брой общи експозиции по света.
Спечелил няколко награди за млад автор.
Негова е виртуалната галерия:
www.hinkovart.com
Как точно се провокира интереса ти към изкуството? Когато бях малък дядо ми слагаше всичките си картини нависоко, защото аз винаги се опитвах да ги довършвам. В ателието ме пускаше само когато и той е там, защото видех ли платно веднага гледах да го завърша както аз мисля, а той е предимно портретист и си представи на един портрет да подходиш малко по-абстрактно.(смее се)
Рисувам от съвсем малък и дори не мога да кажа, че е имало точен момент, в който съм проявил интерес.
Как ти повлия дядо ти – Христо Бояджиев? Когато влязох в Академията аз бях подготвен за класическата живопис. При него научих много и за боите - забърквахме ги сами, после си ги кръщавахме. (усмихва се с носталгия) Сега отиваш в магазина и си купуваш. Но тогава имаше някаква връзка с цвета и картината, въобще беше много истинско.
После дядо ме научи да рисувам акварел, най-трудната техника. Започнах да рисувам и с масло. Класическата живопис може да е много лесна или много трудна в зависимост от това, дали знаеш формулите за изграждане на цветовете на лицето, на тялота, на предметите. Можеш с 5 цвята да изградиш най-големите богатства. След това аз експериментирах и правех чудеса.
И така аз станах 7-ми клас, кандидатствах в художественото училище в Пловдив - единственото училище на Балкансканите за Сценични Кадри. Доволен съм, че учих точно в това училище. Там придобих знания в много широк диапазон. След 5 години там веднага ме приеха в Академията, където учих 6 години.
Дали дядо ти е виждал в теб свое продължение? Вероятно да... Той само едно ме е учил, първо да рисуваш така, че да можеш рисунката да я „разбиваш с чук” и тогава тръгвай по модерните течения. Да не стане от незнаизъм-модернизъм, както са някои художници в момента, които не са минали през класическата рисунка и живопис.
Как приемаше твоето изкуството и това на майка ти? Интересно е именно как дядо ми реагира на съвременния изказ в изкуството. Идвал е много пъти в ателието ми в София, след като влязох в Академията. Виждал е нещата ми и понякога направо се стряскаше. Мислеше върху тях, оставаше сам с
тях. Никога не ме е спъвал, не ме е укорявал, той ми даваше сили да се развивам в моята посока.
Как майка ти прие желанието ти да тръгнеш по техния път? Много се радваше.(усмихва се) Аз рисувах, вместо да уча, всичките ми тетрадки бяха изрисувани. Викаха майка в училище, защото аз си рисувах голи тела в тетрадките, а майка ми гледаше рисунките и ми казваше: “Браво, страхотни са!”. Дължа
й много за невероятната подкрепа!
Как се почувства когато се върна на Панорамата в Плевен отново след 30 години?Винаги съм ходил там заедно с други хора, за да им покажа и да им обясня коя част как е рисувана. Интересно е да наблюдавам не себе си, а околните хора, как реагират на това грандиозно произведение.
Трябва ли художника да се съобразява с търсенето?
Ако един художник успее да създаде свой собствен стил и да го наложи, тогава не се налага да се съобразява с търсенето.
Правиш ли компромиси в това отношение? Не. Аз съм човек, който успя да наложи собствената си фантазия,
свой маниер на изразяване. С това съм ценен и за това колекционерите търсят картините ми.
Трудно ли е да си художник в момента? Много е трудно, но аз предпочитам хората да виждат позитивната, страхотна, слънчева картина, която дава много положителна енергия и емоция, да я усетят и почувстват такава и да бъдат всеки ден с това, което тя им носи. Не искам хората да мислят за трудностите.
Има ли нещо, което може да те накара да спреш да рисуваш? Не. Целият ми живот е протекъл в рисуване, с него се зареждам, то е моя наркотик.
АННА БОЯДЖИЕВА
Началото на творческия път на Ани се оказва трудно. Баща й - Христо Бояджиев не разрешава дори да си помисли да тръгне по трънливия път на художниците (предимно мъже по това време). Тайно се записва на уроци по рисуване и труда и желанието я водят в Академията.
Упорита и с воля на ГОЛЯМ човек – видимо крехката Ани и до днес се бори със своите вятърни мелници.
Успял артист в кожата на изключително мил и фин човек– такава е Ани Бояджиева.
Родена на 21 юли 1950 г.
През 1982 завършва специалност “Текстил” в Национална Художествена Академия.
Две години по - късно е поканена за асистент в Академията.
От 1994 година до сега е спечелила много награди за своето изкуство в България, Белгия Франция и др.
Към момента е професор в Катедра Текстил и Заместник Декан на Факултета по Приложни Изкуства в Национална
Художествена Академия.
![]() 
Какво е усещането да си дъщеря, майка на художник и самата ти да си художник? Трудно е. Това просто е моя живот и аз не го подлагам на оценка. Не означава, че не се замислям коя съм, какво правя, полезна ли съм достатъчно на хората с които работя? И разбира се много обичам моите най - близки хора, моето семейство. Понякога даже ми е тъжно, че всички вървим по един път. Но ние обичаме този път.
Имаше ли пречки когато реши да тръгнеш по пътя на баща си? Пречки винаги има. Аз доста по-трудно тръгнах в тази посока. Учих във фотографско училище, ходех на уроци за Академията, работех.
Каква беше реакцията ти когато разбра, че сина ти иска да стане художник? Никак не ми допадаше идеята да стане художник, защото това наиситна е трудна професия. Радостите са големи, но и разочарованията също. А пък кръвта вода не става. Винаги съм го поддържала въпреки, че имах своите притеснения, а той наистина е много трудолюбив и талантлив и се надявам, че ще има шанса да бъде щастлив.
Днес доволна ли си от избора му? Не мога да си представя, че той ще прави нещо друго. Мисля, че един художник се развива цял живот.
Често биографиите на художниците звучат като приказки, има ли повече магия в живота на един творец? Магия винаги има и трябва да има. Без нея няма да е интересно, няма да се развиваш. Винаги трябва да вярваш в това чудо което може би никога не се случва.
Как виждаш изкуството на сина си през твоите очи? Харесвам неговата работа и съм доста критична към него по принцип. Обикновено не започвам с хубавото, но мисля, че той е на правия път. Обича да експериментира в работата си, непрекъснато опитва нови неща и зная, че това е верният път.
Коя според теб е най-добрата оценка за един творец? Да е доволен от работата си, да се чувства комфортно в кожата си, в работата си, да усеща света със собствените си очи, да може да го впечатлява, да живее във времето си.
Трудно ли е да се занимаваш с изкуство? Трудно е, но пък е безкрайно приятно. На този занаят или трябва да се обречеш, или изобщо не се захващаш с него. Обичам си професията и студентите, с който работя.
Какъв съвет би дала на внука си, ако тръгне по същите стъпки? Просто да върви по своя път. Ако това се случи, мисля, че всички ще бъдем доволни и ако има дарба трябва да я развива!
Очакваш ли тази линия да бъде продължена? Да се надяваме, защото аз вярвам в наследствеността. Някой неща не се учат.
Какво си пожелаваш за в бъдеще?
В професионален план бих искала да продължа да работя, да вярвам, да имам успехи, а в личен си желая малко повече спокойствие и време за моите най- близки хора.
в-к ФАБРИЧНО, бр. 4/ 24 май 2007 г.
|
|
|
